ДНЕВНИК

ДЕН 1ви

Днес си поговорих с едно самотно листо. Това осмисли целия ми ден. Дори цялата ми седмица. Листото просто си лежеше на земята и ме гледаше ококорено. То викаше, когато някой го настъпеше. И тък като аз не го настъпах, то ми се усмихна. На мен ми хареса усмивката му и го вдигнах. Понесох го в ръцете си. А то не спираше да се смее. Било е свикнало да е нависоко, преди вятърът да го събори на земята. Но все самотно... Каква е разликата дали ще си над хората или под тях, като все ти е самотно? Сега го оставих да спи и му пуснах музика. Стоплих го...

Докато си вървях по улицата, с листото в ръка, го поразгледах. Имаше единайсет връхчета. Какво ли означава това? Дали единайсет пъти са го настъпвали или единайсет пъти са го прегръщали? Аз например имам също единайсет връхчета. Дори са малко повече. Защото все ме изострят хората. Например, когато съм спокойна и гладка – хоп, някой идва и започва да гъделичка всеки нерв в мен. Аз настръхвам и ставам остра.

Листото сега спи. Сигурно сънува нещо красиво. Може да сънува, че се влюбва. Ако мен някой ме вдигне, като падна, и ме прегърне, може би, ще сънувам, че се влюбвам в него. Не, аз не искам листото да се влюбва в мен. Макар че ще е приятно да има за кого да се грижа. Ще го галя, ще му говоря, ще го целувам, ще го приспивам... Понякога ще си мълчим. Но най-хубавото е, че ще има за кого да мисля. Хубаво е да мислиш за някого, защото самотата те прави егоист. И листото беше на път да се превърне в егоистично същество, докато го настъпваха, но аз го спасих.

Сега ще го събудя. А то ще ми говори, говори и ще се усмихва...

Листото ми вече има 12 връхчета. И е много красиво. Жълто е. С малко зелено от единия край.

 Не, не съм луда, просто листото продължава да говори. Вие виждали ли сте луд човек? Значи не може да ми кажете, че съм луда. Аз само танцувам на улицата. И понякога спирам, за да ме огрее слънцето. А с вятъра сме най-добри приятели. Има още – дъждът беше първата ми любов. Но ето, днес отново се влюбих –  в едно листо.

ДЕН 11ти

Трудно е, когато решиш да помечтаеш малко, а изведнъж някой ти взима мечтата и я убива, защото го е страх. Да се страхуваш не е срамно. Но да се страхуваш и да го прикриваш – това е ужасно. След хиляди разочарования, породени от контакти с такива страхливци, вече само мога да заплача като ми кажат, че „не си струва”. Плача малко и после в мен остава само нещо подобно на утайка от кафе.

Е, моето листо днес ми съобщи, че не си струва да сме заедно. То щяло скоро да стане кафяво, аз съм щяла да го захвърля и двамата отново да потънем в самотата си. Сигурна съм, че това е страх. Листото умира от ужас, че ще ме заобича и това ще го убие. Аз му казвам, че от любов не се умира, само се живее. Но то не вярва. Хубаво! Да не ме обича тогава. Ще го пусна пак на улицата. Нека си държи устата по цял ден във формата на „О”.

Не, не съм луда! Това, че не ми харесва някой да се страхува и, че мисля за страха като за нещо нечовешко, не ме прави луда. Друго е това, което ме отличава от останалите хора – за мен няма любов и омраза, има само любов. Няма болка и радост, има само радост. Може да съществува и болезнена радост, но дотам! Днес съм болезнено радостна. Едно листо ме остави. С разбити мечти и разбито сърце. Значи, че цялата съм разбита, тъй като аз съм се родила в сърце и мечти. Какво да направя? Родителите ми никога не са ме учили как да си направя очи, нито как  да си ушия такива дрехи, че да не ме забелязват, нито пък как да бъда мразеща... Съжалявам другите. Не всички. Само тези, които нямат като моите родители. Те, може би, не са научени дори как да плачат. Трябва да се плаче тихо. Да се плаче истински и по малко всеки ден. Защото иначе тялото ти започва да трепери. И винаги, когато го прави, му излиза по едно връхче като на листото. Аз днес ще си поплача, защото съм убита. А, когато убият някого, аз винаги плача. Никой няма право да те убие. Защото няма право и да те роди, ако не те е изживял преди това. А мен листото ме уби...

Сега нямам никаква представа кой пак ще ме роди. Май трябва да завали...

ДЕН 20ти

Днес листото ми се е набръчкало. Наистина ли е остаряло? Погрозняло е сякаш. Но какво от това? Мисля, че все така съм влюбена в него. И ми е тъжно. Защото другите листа не се усмихват като това. Може да се е набръчкало и от омраза... Защо? Защо има омраза в толкова много сърца?

А аз го оставих на топло, сред други листа. Всеки ден му пускам музика. Гледам го и го галя с очи. Защо ме мрази тогава? Защото го е страх, а аз не се страхувам? Или, защото пред мен има повече възможности, отколкото пред него? Защо? Не, не искам да питам повече. Аз исках просто да обичам. А все още съм разпиляна. Без сърце и без мечти...

 ДЕН 40ти

Често ми казват, че съм красива. Че съм чаровна, че имам красиви очи и невероятна усмивка. А после ми казват, че НЯМА СМИСЪЛ! Тогава започвам да се чудя в кое няма смисъл. В мен ли? В красотата ми? В усмивката? ИМА СМИСЪЛ – казвам аз и се завивам през глава да се скрия от всичко безсмислено.

ДЕН ПОСЛЕДЕН

 Знаете ли? Дъждът се върна. Любовта ми е тук. Само есента е преходна. Затова няма вече листа, нито страхливци. Най-безстрашният ми принц си дойде. Знам, че ме обича. Защото усещам силата му, която ме кара да се усмихвам. Усещам и неговото вълнение, когато ме вали в косите. Ах, колко обичам да си играе с тях! Днес съм щастлива! Защото дъждът си поговори с едно самотно момиче. И го направи красиво!

Из дневника на една луда.