Тя спи на дивана

Ние любовта не я разбираме. Тя идва, настанява се, разпръсква чар в цялата стая, после ляга на дивана и спи...
Ако не я събуждаме от време навреме, тя никога няма да престане да сънува. Но ние не го правим. Вярваме, че страстта ще я събуди, че танците ще привлекат вниманието й. Но това съвсем не се случва. Една грешна дума, един неверен поглед и с любовта е свършено. Угасне ли камината в стаята, тя ще стане и ще си замине, и никога вече няма да заспи на нашия диван.
Но ние не знаем за тази болка. Вървим напред, борим се за повече погледи и повече мили думи, докато всъщност трябва да сме вкъщи и да я топлим.
Ако сме безгрешни, само да бяхме безгрешни, любовта никога нямаше да излезе от нашата стая.
Но ние сме повече животни, отколкото хора. Винаги е било така, защото романтичните хора трудно оцеляват. Докато другите се смеят и говорят за дълги нощи, изпълнени със страст, романтичните говорят за страстни нощи, изпълнени с любов. И никой не ги разбира.
А любовта не обича чуждите, не обича страстните, не обича погледи на улицата, особено когато всичко това остава само там - в необятното пространство. Тя се отдава на спокойствие и винаги чака единият поне да я събужда вечер и да й стопля краката. Когато не се случи - ето, тя си отива, замръзнала и посивяла. Ние изобщо не я разбираме. Вечно я дърпаме за косата да се връща, вързваме я с въжета, обуваме й терлици, правим й чай, изкуствено да я стоплим. Понякога това ни спасява, но само понякога и не се знае докога...