сряда, 1 март 2017 г.

Откраднати

Научих се да изпитвам по-малко носталгия. Дори когато вали. Може би с времето, с честата смяна на „вкъщи”, с непрекъснатите липси…
А може би и заради това, че съм на 20+…
Всъщност почти се оправям навсякъде. С малко помощ оттук оттам. С повече усмивки. С по-малко говорене. Трябваше и на това да се науча. Не че ми харесва, но се налага. Да не показвам на всеки коя съм и за какво мечтая, че хората крадат мечти. И крадат приятелства. И крадат, каквото могат от мен. Оставят ми само куфара. И аз пак пътувам ли, пътувам. Да си търся думите, че и тях откраднаха – онези вълшебните, дето ги рисувах. Вече пиша по-малко. И по-малко се впечатлявам.
Само за едно нещо страдам безспирно – морето. Ама моето море – дето е черно и солено. Онова море, дето го държах толкова време в шепи. Единствено към него изпитвам носталгия. И тя не се лекува, дори с вълшебните сини води на лазурния бряг. Ама все едно. Вече ми е по-лесно. Може и да е от любовта. Може и да е от нещо друго. Може да е от щастието, че където и да отида, намирам приятели и се смеем.
Днес вали над сините води. Аз съм сама и не съвсем. Имам всичко, но не всичко е при мен. Винаги чакам да се върна отнякъде.

Но благодаря ти, дъжд, че ми донесе малко от откраднатите думи и че ме върна тук, където трябва да съм, за да изпитвам това, което е неизбежно.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Празните хора

Уморих се от празните хора, уморих се от техния стил. Ако можех само да ги изгоня, че светът ми те правят прогнил... Но навярно така ми...