Откраднати

Научих се да изпитвам по-малко носталгия. Дори когато вали. Може би с времето, с честата смяна на „вкъщи”, с непрекъснатите липси…

А може би и заради това, че съм на 20+…

Всъщност почти се оправям навсякъде. С малко помощ оттук оттам. С повече усмивки. С по-малко говорене. Трябваше и на това да се науча. Не че ми харесва, но се налага. Да не показвам на всеки коя съм и за какво мечтая, че хората крадат мечти. И крадат приятелства. И крадат, каквото могат от мен. Оставят ми само куфара. И аз пак пътувам ли, пътувам. Да си търся думите, че и тях откраднаха – онези вълшебните, дето ги рисувах. Вече пиша по-малко. И по-малко се впечатлявам.

Само за едно нещо страдам безспирно – морето. Ама моето море – дето е черно и солено. Онова море, дето го държах толкова време в шепи. Единствено към него изпитвам носталгия. И тя не се лекува, дори с вълшебните сини води на лазурния бряг. Ама все едно. Вече ми е по-лесно. Може и да е от любовта. Може и да е от нещо друго. Може да е от щастието, че където и да отида, намирам приятели и се смеем.

Днес вали над сините води. Аз съм сама и не съвсем. Имам всичко, но не всичко е при мен. Винаги чакам да се върна отнякъде.

Но благодаря ти, дъжд, че ми донесе малко от откраднатите думи и че ме върна тук, където трябва да съм, за да изпитвам това, което е неизбежно.