Аз, вселената

Една безсънна нощ отмина. Последваха я две подобни. Не можех да заспя. Затварях очи и си представях.

Представях си теб.

Тъгата, без която не мога да живея. Щастието, без което не мога да мечтая. Представях си себе си - как плача, свита на кълбо. И си пия сълзите. После, опиянена, започвах да се смея. Ти обичаше смеха ми. 

Когато отварях очите си - една празна стая и в нея аз. Аз, кошница с емоции. Аз, пълна с чувства и изпразнена от смисъл. Аз, в която се криеха безброй светове и хора. Аз, вселената. Задавах си въпроси. Аз или ти? Можехме ли да съществуваме отделно? Съществувахме ли отделно? Тогава, когато ти не идваше, тогава, когато аз се отдалечавах все повече? 

Мразех се, ранявах сама себе си. Теб те нямаше. Ти не знаеше и не можеше да си представиш какво се случва. А аз замервах стените със спомени, замервах ги с яд, замервах ги с части от себе си. Нищо не стана. Дори прозорецът ми не се счупи. Даже и щорите не паднаха. Само аз падах, пропадах - в същата тази стая. Разливах по земята кутийки любов, после забърсвах петната с мръсен парцал. И живеех в мръсотия. И от миризмата не можех да заспя. 

Съмна се чак след три нощи. Успях да се събера и да изляза от стаята. Вървях и се лутах, срещах се с някакви хора. Говорехме на различни езици. Никой не ме разбра. Никой не ме прегърна. Никой не ми подаде ръка. Изнасилиха ме без да разбера. Изнасилиха ми сърцето и мислите. Изнасилиха ми времето. Минаха три дни в скитане. На третия се мръкна. Прибрах се и най-накрая заспах. 

Когато се събудих - подредих си стаята. Изпрах си парцалите. Напръсках с парфюм. 

Ти пристигна и започна да събираш остатъците от мен. 

Дали щях пак да съм цяла? 

Да не ме беше оставяла толкова време сама!

Та какво е една вселена без любов?