Приказка за белите коси

  Някога, много отдавна, в един далечен град, живеело малко момиче. Нито плачело, нито говорело. Сляпо и глухо било. Хората му подмятали шеги всякакви. Но тъй като не чувало нищо и не виждало, само усмивка греела на лицето му.

  Момичето имало друг дар от бога. И това били ръцете му. Всичко, което докосвало, засиявало. От една ябълки, две правело. От паричка - цяло имане. 

  Но семейството на детето живеело скромно. Майка му страдала, задето хората се подигравали на единствената й рожба. Ала въпреки това обичта й била безкрайна.

  Бащата на момичето бил обущар. Знайни и незнайни граждани се стичали при него, за да им оправя обувките. Често и на него му подхвърляли: “Защо не се отървете от това бреме, което имате? Защо не я заведете в гората - където и да я оставите, малката, тя няма да намери пътя към дома.” Бащата страдал от тези думи. Сърце не му давало да си помисли, че може да направи такова чудовищно нещо. Когато хората му говорили така, той им връщал обувките скъсани - не можел да шие това, с което искали да го стъпчат. Горд човек бил. Понякога, заради гордостта си, се прибирал вкъщи без пукната пара. В такива моменти, дъщеря му отивала при него - нищо не чула, не видяла, погалвала го по косата и присядала до него. Не бил млад човекът, но до стари години, един бял косъм нямал на главата. 

  Момичето пораснало, превърнало се в красива жена. Но кой харесвал глухи и слепи жени? 

  Продължавали родителите да страдат. Треперели от страх какво ще се случи с детето им, когато те се споминат. А дъщеря им само ги милвала по главите и те сякаш с всеки ден все повече се подмладявали. 

  Една вечер на вратата на дома им се потропало силно. Веднъж, дваж... Изведнъж в къщата нахлули разбойници. Родителите се изплашили, понечели да се предпазят и легнали на земята. Но дъщеря им, тъй като не можела да види и да чуе нищо, просто стояла усмихната срещу престъпниците и ги гледала в очите, без да ги вижда. Странно било за крадците да видят толкова красива и смела девойка. Грабнали и нея, и избягали. 

  Натоварили се в раздрънкана стара каруца и потеглили към едно село, недалеч от града. Главатарят започнал да разпитва момичето, но напразно. Един от разбойниците извадил нож и започнал да крещи, че ще загрози набързо красивото лице, ако не проговори. Но бедното дете само се усмихвало. 

  - Що за лудост? - разгневил се главатарят. Изхвърлете я тук, насред пътя. Тази жена е луда, ще ни довлече някоя неприятност. 

  И така, изтърбушили я от каруцата и си продължили по пътя. 

  Поболяли се родителите й от притеснение. Цяла седмица нито яли, нито спали. Изминал месец така. Дошло жаркото лято. После пристъпила есента. Нямало и вест от момичето. 

  Когато родителите се опомнили и излезли от дома си, какво да видят. Всички хора боси ходили, с наранени крака. А небето не се виждало от гъста гора, която заграждала града. 

  Нямало и помен от надменните лица, които се подигравали някога. Сега всички се стичали към къщата на обущаря и молели да им ушие обувки, за да не им кървят краката. 

  Решил човекът да стори добро. И 40 дни не излязъл от обущарницата си. Ушил 2000 чифта обувки. Когато привършил с последния чифт, изнесъл ги пред вратата и ги оставил. Който искал да си вземе. 

 Все повече бели косми се появавали по главата му. Но той не прекланял глава пред болката. Вярвал, че Бог си взима чудесата, които  хората не виждат. Но винаги изпраща други.

  Когато на следващата сутрин родителите се събудили и излезли на улицата, целият град отново светел от слънчевите лъчи. Нямало и помен от гъстите клони. Хората се усмихвали и поздравявали. 

  Съвсем побелял вече, старецът не можел да повярва какво се е случило. И тогава, в далечината той видял дъщеря си. Затичали се и двамата с жена му към детето си. 

  За първи път момичето не се усмихвало. Но когато се доближили един до друг, то ги погалило по  главите и казало: 

  - Ах, колко са побелели косите ви... но най-накрая чувам музика.