Безвремие
- Спиш ли? - Не. А ти защо не спиш? - Не мога. Мисля си. - За какво? - Колко ще ми липсва този момент след двайсет години. - Да излезем ли на двора? - Да. Хайде. Ама тихо, да не събудим баба и дядо. А баба и дядо винаги спяха дълбоко. И как иначе. През лятото на село беше толкова топло, че прозорците на всички къщи стояха отворени. Ако не спиш дълбоко, я щурец ще те събуди, я куче. С Коста излязохме да седим на металните столове и да гледаме небето. Знаехме, че живеем луд живот и този момент щеше да остане като отпечатък за нас във времето. Говорихме до сутринта. Тъкмо започна да се съмва, когато най-накрая ни се доспа. На сутринта се събудихме от миризмата на мекици, които баба беше направила за нас. В иначе тихата стара къща, някакси животът се завърна, когато ние пристигнахме да изкараме лятото там. Това бяха и думите на дядо. Всяка сутрин, преди да излезем на двора, с Коста вдишвахме онзи аромат, за който знаехме, че може би ще е единственото нещо, което ще разпознаем, когато започ...
