Безвремие

- Спиш ли?
- Не. А ти защо не спиш?
- Не мога. Мисля си.
- За какво?
- Колко ще ми липсва този момент след двайсет години.
- Да излезем ли на двора?
- Да. Хайде. Ама тихо, да не събудим баба и дядо.

А баба и дядо винаги спяха дълбоко. И как иначе. През лятото на село беше толкова топло, че прозорците на всички къщи стояха отворени. Ако не спиш дълбоко, я щурец ще те събуди, я куче.

С Коста излязохме да седим на металните столове и да гледаме небето.

Знаехме, че живеем луд живот и този момент щеше да остане като отпечатък за нас във времето.

Говорихме до сутринта. Тъкмо започна да се съмва, когато най-накрая ни се доспа.

На сутринта се събудихме от миризмата на мекици, които баба беше направила за нас.

В иначе тихата стара къща, някакси животът се завърна, когато ние пристигнахме да изкараме лятото там. Това бяха и думите на дядо.

Всяка сутрин, преди да излезем на двора, с Коста вдишвахме онзи аромат, за който знаехме, че може би ще е единственото нещо, което ще разпознаем, когато започнем да остаряваме.

Миришеше на влага, пържено и старост, примесени с аромата на рози, който влизаше през прозореца.

Леглата скърцаха, а ние се смеехме, че пружините са на нашите години. 

След като се надишвахме хубаво с миризми, бързо ставахме. Дядо ни правеше силно турско кафе и излизахме на двора.

На старата мушама прилежно бяха подредени чинии, салфетки, сладко от ягоди и дюли, сирене. Баба искаше да ни е вкусно.

И почвахме да говорим. Но никога за града. Никога за работа или учене. Само за простите неща. За това как се обича. Как се разделят хората. Кой може да танцува. Кой може да плете.

Разглеждахме стари албуми, четяхме книги и всеки ден — вестниците на дядо.

Винаги обичах първата и последната страница. А особено много обичах снимките от читатели, където други баби и дядовци пращаха снимки на внуците си — Ели на две години, Тодор на пет.

Често минавахме и през жълтия сборник с габровските шеги. А после сами си измисляхме вицове, които старите да одобрят.

- Абе, бабо, дай да ти помогна с тия домати.
- А, не. Аз каква работа имам? Да свърша тия буркани, да ги сложи дядо ти в салмата и после, ако искате, да изиграем едни карти.

Така вкусно миришеше на печени домати, че още ги сънувам.

Всеки следобед към четири играехме карти. Аз с дядо, а баба с Коста.

И се смеехме цяла вечност.

Вечер, когато не ни се спеше, излизахме на двора. А ако много ни се искаше, тръгвахме тихо да обикаляме селото.

Целувахме се под липите. После и в изоставената каруца на Димо Окото — личния лекар на селото, който навремето обикалял с нея и по другите села. 

Дядо разказваше, че бил толкова хубав, че момите вечно се разболявали заради него.
Само че сега каруцата стоеше изоставена пред къщата му, а Димо едва ходеше и трудно излизаше от дома си.
Коста ме метна отгоре и се покрихме с едно мръсно одеяло - хем ни беше горещо, хем смешно. Вдигнахме шум до небето.

Сигурно цялото село ни чу през отворените прозорци на къщите.
Но се прибрахме така, сякаш не сме били ние тези, дето са вдигали шум.

И заспахме щастливи.
Това беше най-хубавото лято в живота.

---

Онзи ден срещнах Коста.
Беше остарял. Косата му беше прошарена.
Погледнахме се - същите луди очи, същата любов, макар и отминала.

- Пръстите ми, Нели, още миришат на влага и на мекици — каза ми той.

- И аз често се сещам за онова лято.

- Това беше най-хубавото лято в живота.