20 ГАРИ

15... 16... 17... 18 гари, които делят вечността от самотата. Не мога да броя повече, заспивам.

Не искам да се връщам в  онзи самотен Ад! Там няма хора, няма спокойствие, няма въздух, нито тишина, а непрестанен бяг, в който, искаш или не, се впускаш. Няма море, няма вятър, или поне не такъв като в детството, който да роши подредените ти коси и да разпръсква цветята от ръцете ти или да хвърля пясък върху плажната ти кърпа.

18 гари... които днес ме накараха да заобичам пролетта. Защото дори и тя е самотна. Дори и пролетта...

Затова и закъснява. Може би, защото няма кой да я посрещне, да я помирише,  да я прегърне. Всички само я желаят... ала тя е самотна. Друга е на 18 гари и още малко оттук. Друга е дори и тя, когато е обичана.

Цяла нощ – 18, 19, 20... много са, а дали не са по-малко? 20 пъти ли чух изсвирването за потегляне на влака? 20 различни човека ли седяха до мен и споделяха сънищата ми? 20 ли бяха или повече?

И мен никой не ме очаква. Но пристигам. Сега съм пролет, може би!

Желана, стотици пъти пожелавана, но тъй самотна, пътница... пристигнала в град без дом, без милост и без нищо.

20 гари и съм вече тук. 20 нощи още ще съм пролет. А може би ще бъда след това и лято. Но не самотно. Ще бъда чакано, обичано, прегръщано. В морето си ще бъда тъй щастливо... а не просто пошло пожелавано.

20 гари... които днес делят вечността от самотата.