сряда, 11 април 2012 г.

20 ГАРИ





15... 16... 17... 18 гари, които делят вечността от самотата. Не мога да броя повече, заспивам.
Не искам да се връщам в  онзи самотен Ад! Там няма хора, няма спокойствие, няма въздух, нито тишина, а непрестанен бяг, в който, искаш или не, се впускаш. Няма море, няма вятър, или поне не такъв като в детството, който да роши подредените ти коси и да разпръсква цветята от ръцете ти или да хвърля пясък върху плажната ти кърпа.
18 гари... които днес ме накараха да заобичам пролетта. Защото дори и тя е самотна. Дори и пролетта...
Затова и закъснява. Може би, защото няма кой да я посрещне, да я помирише,  да я прегърне. Всички само я желаят... ала тя е самотна. Друга е на 18 гари и още малко оттук. Друга е дори и тя, когато е обичана.
Цяла нощ – 18, 19, 20... много са, а дали не са по-малко? 20 пъти ли чух изсвирването за потегляне на влака? 20 различни човека ли седяха до мен и споделяха сънищата ми? 20 ли бяха или повече?
И мен никой не ме очаква. Но пристигам. Сега съм пролет, може би!
Желана, стотици пъти пожелавана, но тъй самотна, пътница... пристигнала в град без дом, без милост и без нищо.
20 гари и съм вече тук. 20 нощи още ще съм пролет. А може би ще бъда след това и лято. Но не самотно. Ще бъда чакано, обичано, прегръщано. В морето си ще бъда тъй щастливо... а не просто пошло пожелавано.
20 гари... които днес делят вечността от самотата.




Няма коментари:

Публикуване на коментар

Празните хора

Уморих се от празните хора, уморих се от техния стил. Ако можех само да ги изгоня, че светът ми те правят прогнил... Но навярно така ми...