Не я обичам вече

Не обичам самотата, просто не я обичам.
Не я мразя. Винаги я гоня. Но понякога е толкова нахална. И аз какво да правя - прегръщам я. Защото тя стои и плаче пред вратата ми като наранена жена.
Добре, казвам ѝ, стига си плакала. И тя протяга ръце към мен, увива ги около врата ми и отпуска глава в гръдта ми. Обаче нали знаете - чувството да не обичаш някого - но да трябва да го прегърнеш, защото ти е мъчно за него. Най-тежката прегръдка, най-дългото време...
Като спре да плаче, започва да крещи и да троши всичко в стаята ми. Взима снимките ми, книгите, взима спомените ми, взима ми възглавницата... и изчезва. След нейните посещения оставам винаги в празна стая, без възглавница, без нищо почти. И така, отивам - купувам си нови книги, правя си спомени, снимам се. До следващото ѝ посещение.
Някоя вечер ще заключа вратата и няма да ѝ отворя, колкото и да блъска. Просто не я обичам.


https://www.youtube.com/watch?v=RUmOeNdLqjI