УПЛАХА

Не ме плашат разстоянията, път като път, времето ще мине, ще се завърна.
Плашат ме разделите, смъртта на приятелите ми, възможната загуба на близки погубва душата ми, дори когато сънувам.
Плашат ме обещанията, че всичко ще е същото, че няма да се променим.
Плаши ме самотата, която и преди съм изпитвала, заровила лице във възглавницата.
Плашат ме къдриците ми, които се изправят, когато въздухът е по-влажен, отколкото във вкъщи - значи, че съм много надалеч.
Но най-много ме плаши да спра да съм обичана и да обичам.
Кой си, ако любовта от името ти изчезне, кой си, ако няма друг до теб.
Не ме плаши животът, родителите ми минаха през какво ли не, научих се с тях да оцелявам.
Плаши ме тъмното вечер, за да не изчезна в него.
Плаши ме, че един ден няма да ме има, а светът няма да свърши.
Иначе и пътищата не свършват. И оттук до небето бих могла да стигна, само да поискам!