Кога заплакаха хората

Господ се усмихна. Защото никой не вярваше в него, но той все пак съществуваше. Като любовта, като щастието... като море през зимата, като червеният цвят в дъгата.

Цветята го погледнаха и приклекнаха леко да го приветстват. Тревата също се сниши. А Господ пристъпваше леко, съвсем тихо, по-тихо и от паякът, който правеше паяжината си на едно дърво.

Вятърът викаше, бушуваше, но хората не го разбираха. Слънцето изгаряше, дъждът плачеше... Хората оставаха все така безмълвни и отчаяни. И грешни.

Но Той се движеше, без да бърза, и продължаваше да се усмихва. Завъртя деня и нощта, завъртя сезоните, смени тъгата с радост, даде на всички топлина и уют, дари нетърпеливите с търпение... останаха само няколко бедни кокичета да страдат под снега.

Ала хората бяха безмълвни.

И после Господ си тръгна. Отиде да помага на другия свят.

Хората чак тогава заплакаха.