сряда, 29 юли 2015 г.

Кога заплакаха хората


Господ се усмихна. Защото никой не вярваше в него, но той все пак съществуваше. Като любовта, като щастието... като море през зимата, като червеният цвят в дъгата.
Цветята го погледнаха и приклекнаха леко да го приветстват. Тревата също се сниши. А Господ пристъпваше леко, съвсем тихо, по-тихо и от паякът, който правеше паяжината си на едно дърво.
Вятърът викаше, бушуваше, но хората не го разбираха. Слънцето изгаряше, дъждът плачеше... Хората оставаха все така безмълвни и отчаяни. И грешни.

Но Той се движеше, без да бърза, и продължаваше да се усмихва. Завъртя деня и нощта, завъртя сезоните, смени тъгата с радост, даде на всички топлина и уют, дари нетърпеливите с търпение... останаха само няколко бедни кокичета да страдат под снега.
Ала хората бяха безмълвни.
И после Господ си тръгна. Отиде да помага на другия свят.
Хората чак тогава заплакаха.



Няма коментари:

Публикуване на коментар

Празните хора

Уморих се от празните хора, уморих се от техния стил. Ако можех само да ги изгоня, че светът ми те правят прогнил... Но навярно така ми...