Скъсана връзка

 

ЦИГАНИ

Автор: Любомира Петева
Художник: Констанца Колева 

-           Не им вярвай! Знаеш ги какви са. Лъжат и проклинат после.
-           Трудно е.
-         Знам. Но не им вярвай! Ще ти изтръгнат душицата.
Не е лесно да се отървеш от тях. Те идват в живота ти безцеремонно. И започват да ти говорят, да те гледат и да навлизат в мислите ти.
Така беше станало и с нея...
Цял ден валеше. Тя се прибра късно, мокра от главата до петите. С главоболие и с корем, свит на кълбо. Знаеше, че циганката, която я срещна днес, позна. Позна много неща... Предсказа ѝ, че ще се случи нещо, което ще промени живота ѝ, което ще завърти всичко около нея.
„Червеи, ще има много червеи около теб. Ще ги убиваш и те пак ще идват. Ще ги убиваш, а те ще живеят. Пази се!”
Тя си се чудеше за какви червеи говореше тая жена? Какво е това нещо, което ще промени живота ѝ?
„... и ще срещнеш един от нас. Ще го обичаш и после ще го търсиш. Но той ще те нарани, ще те убие, ще видиш! Ти не вярваш, но ще дойде часът, когато и мене ще търсиш, клетнице... Нещастница си ти. Дяволи са те взели, на главата ти е тъмно, на душата ти е тъмно. Ще се свършиш, ще си заминеш нещастна, ще страдаш.”
И не спираше да мисли за това. Каква беше тази циганка, защо ѝ каза всичко това? Но после си спомняше за приятелката си, която казваше – „Не им вярвай!”.
Легна си. От главоболието не успя да заспи цяла нощ. Сутринта се унесе. Сънува. Видя го – силен, красив, тъмен, с черни очи. Говориха си:
-          - Ще бъдеш ли с мен?
-          - Ще бъда вечно с теб.
-          - Сигурна ли си? Дори, когато не си до мен, пак ли ще си близо до мислите ми  и до сърцето ми?
-          - 
Ще бъда! – каза тя.
После се събуди. Изплашена. Отиде да пие вода. Преглъщаше бавно и мислеше. Явяваше ѝ се един и същи човек насън от известно време. Тя не го познаваше, но вече го мразеше от дъното на душата си, защото той беше циганин. А тя мразеше циганите. Страх я беше от тях. И всеки път я болеше главата като ѝ говореха.
Първо беше сънят, а сега и циганката, която позна и предсказа толкова много, но все неясни неща. Людмила веднага се обади на приятелката си. И в момента, в който ѝ разказваше съня, се сети за часа. Погледна. Беше 10. Тя се притесни, затвори телефона. Изпи още една чаша вода. След това се облече набързо и излезе.
Този ден не валеше. Но имаше локви. Тогава Людмила видя червеи. Страшно много червеи имаше по пътя. На всяка крачка. Тя веднага се сети за странното предсказание.
Дълго време Людмила вървеше, без да знае къде отива. Вървеше и мислеше. Тя наистина беше нещастно момиче. Нямаше много приятели, живееше сама – изоставена от майка си. Имаше баща, но когато порасна достатъчно, се отдели от него. Замина за друг град. За жалост, не срещна нищо по-добро от това, което имаше. В непрекъснатите усилия за прехраната си, тя нямаше много време да изгради приятелства, а що се отнася до любовта - беше наистина много нещастна. Така и не срещна някой, който да се отнесе добре с нея. Всъщност, не само мъжете, всички я тъпчеха.
Людмила живееше в квартал, на края на града, до циганската махала. Явно  затова мразеше толкова много циганите. Всяка вечер, когато се прибираше, трябваше да се оглежда, да бърза, за да не я настигне някой и да ѝ направи нещо. И макар да бе свикнала и с това, все пак нещо винаги я тревожеше.
Когато беше стигнала вече достатъчно далеч от дома си, изведнъж се сети, че забрави да заключи входната врата. От толкова бързане и притеснение, щеше да си докара още повече тревоги. Така и стана. Прибра се и намери всичко разхвърлено. Някой определено беше влизал. Тя започна да крещи, да плаче, не знаеше какво да прави.
И тогава се появи той - силен, красив, тъмен, с черни очи. Людмила веднага го разпозна. Човекът от сънищата ѝ. Уплаши се много. Явно беше, че той е тършувал в апартамента ѝ.
-          Какво искаш? – попита го.
Циганинът само я погледна и изчезна. Людмила седна на земята и заплака отново. Напоследък нищо не вървеше. Всъщност целият ѝ живот беше един провал. Чувстваше се нещастна и уплашена.
След като се поуспокои, започна да оправя бъркотията. Скоро всичко беше вкарано в ред. Когато почистваше, намери едно листче, а на листчето беше написано нейното име, адреса ѝ и годините. Людмила разбра, че явно са я търсили – точно нея. Но не знаеше какво да прави. Дали да се обади на полицията или просто да смени апартамента си? Но сякаш това не  я тревожеше толкова много. Друго имаше...
Това беше той – човекът от съня ѝ. Тя го обичаше. Беше го обичала толкова време, докато сънуваше. В съня забравяше омразата си. В съня беше щастлива и различна. В съня бе обичана и обичаше. И сега, като се увери, че този човек наистина съществува, сякаш искаше да се почувства като в съня. Искаше да се отдаде на тази обич, да бъде истинска жена. Мечтаеше за това.
Така и не подаде оплакване в полицията. Понякога ѝ се искаше отново да остави отключено. Но не го правеше.
Няколко дни след тази случка, той се появи отново. Стоеше във входа на блока. Беше тъмно и тя не го видя. Но той я наблюдаваше. Когато Людмила светна лампата, така се стресна от присъствието му, че се разкрещя и побягна по стълбите. Влезе вкъщи и се заключи. Опряла се на вратата, не знаеше какво да прави. Ужасно ѝ се искаше да разбере кой всъщност е той и какво иска.
Един ден, Людмила намери апартамента си отново отключен. Цялата настръхна. След миг беше в ръцете на Чано. Той побягна. Беше я метнал на гърба си и препускаше като луд надолу по стълбите. Людмила не плачеше, не викаше, беше се отпуснала в ръцете му. Сякаш ѝ се искаше да отиде с него. Не изпитваше страх. Беше преживяла толкова много мъка, че какво повече можеше да ѝ се случи. Чано я заведе при своите. Там Людмила видя старата циганка, която ѝ предсказа онези неща.
-          Ти ще станеш моя жена! – каза ѝ Чано непоколебимо.
-          Но аз, аз...
-          Няма ти! Вече ще си с мен. Не мога да те върна, не можеш да избягаш. Ако някой те потърси и поиска да те отнеме от мен, ще го убия, да знаеш!
Людмила не знаеше какво да направи. Сега около нея имаше безброй цигани – онези, които беше мразила толкова много. Те я гледаха, изучаваха я с очи и сякаш младите циганки я проклинаха. Чано беше най-красивият и най-умният. Нормално бе да ѝ завиждат.
След две седмици Чано и Людмила се ожениха. В живота на момичето не се беше случвало нещо по-странно и нереално. Тя знаеше, че никой няма да я потърси, никой няма да я спаси. А всъщност, беше влюбена в Чано. Той също в нея. Беше я преследвал от години. Беше я изучавал. Той също знаеше, че няма никой да я потърси. Знаеше, че живее сама. Знаеше, че е нещастна.
Но и двамата бяха забравили, че Людмила имаше баща. И макар че той живееше надалеч, един ден реши да отиде на гости на дъщеря си. Уви, не намери никой в апартамента. Започна да я издирва. Питаше съседите, но никой нищо не знаеше. После отиде в полицията. След няколко дена я намери – там, където най-малко очакваше да я види.
-          Людмила, Людмила! – изкрещя той, виждайки я в една от циганските шатри. – Какво правиш там? Ела!
В първия момент Людмила даже не позна баща си.
-          Татко, какво правиш тук? Трябва да се махнеш веднага! - тя се сети какво беше казал Чано – закле се, че ще убие всеки, който се опита да я прибере.
-          Какво се е случило, миличка? – попита баща ѝ.
-          Отвлякоха ме, татко – момичето прегърна баща си и го вкара в шатрата. – нямаме много време. Чано се е зарекъл да убие всеки, който се опита да ме отнеме от него.
-          Кой е Чано?
-          Циганинът, който ме отвлече. Но аз го обичам, татко. Той е добър, красив е, умен е!
-          Как така го обичаш? Виж се къде си! Сякаш си една от тях? Не мога да повярвам. Ще направя всичко възможно да те измъкна оттук. Това не може да продължава. Кой знае отколко време живееш така. Това е безумие!
-          Татко, не се опитвай да правиш нищо! И двамата ще си изпатим, да знаеш.
Бащата си тръгна разгневен. И се закле да измъкне дъщеря си оттам.
-          Кой беше този мъж, Людмила? – Чано го беше видял, въпреки усилията на Людмила да го прикрие.
-          Не го познавам. Наистина. Не знам кой е. Объркал се нещо.
-          Не ме лъжи!
-          Не те лъжа.
-          Лъжеш ме! Недей! Чуваш ли? Кой беше?
-          Наистина не знам, Чано. Престани. Отивай да си вършиш работата. Не се занимавай с тези глупости.
Людмила си мислеше, че всичко е наред. Надяваше се баща ѝ да си е заминал и Чано да е забравил за него.
Но няколко дни след това всичко отново се повтори.
-          Людмила, тръгвай!
-          Татко, остави ме! Върви си!
-          Людмила, не се шегувам, тръгвай!
-          Не искам. Аз обичам Чано. Тук вече е моят живот.
-          Но това са цигани, Людмила! Цигани са! Забрави ли, че ги мразиш? Забрави ли?
-          Мразех ги. Вече не. Вече те са моето семейство. Обичат ме. Вече съм една от тях. Нямам друго семейство.
-          Людмила...
В този момент Чано влезе в шатрата.
-          Какво става тук? Пак ли този? Кой е?
-          Не го познавам. – отвърна Людмила.
-          Не ме лъжи! Защо се карате. Кой си ти?
Баща ѝ мълчеше, впил очите си в силния млад мъж. Опитваше се да разбере как дъщеря му се е влюбила в циганин. И какво бяха направили на неговото момиче, че да желае такъв живот...
-          Казвай кой си или ще те убия!
-          Остави го! – извика Людмила. - Остави го да си ходи. Не си навличай проблеми! Нека си върви.
-          Ще те убия! Не знам кой си, но ще те убия!
Людмила направи знак на баща си да си отива и с очи му каза никога повече да не се връща. Той си отиде. Но Чано тръгна след него и го проследи. Видя, че влиза в апартамента на Людмила. Чано се промъкна след него. Трябваше да разбере кой е! След миг вече стояха един срещу друг.
-          Ще те убия, ако още един път се помъчиш да отнемеш жена ми! Ще те убия!
-          Ще я взема.
-          Кой си ти?
-          Няма значение. Но Людмила ще се върне при мен!
Чано побесня. Обърна се, за да си отиде, но в този момент, уплашен, че може някак да загуби Людмила, извади една кама от джоба си и със замах я заби право в гърдите на бащата на Людмила. След това се върна обратно при нея.
-          Къде беше? – попита тя. – Какво си направил?
Чано имаше кръв по ризата и Людмила се досети, че нещо се е случило.
-          Какво си направил, Чано?
-          Убих го.
-          Какво? Кого си убил?
-          Мъжът, който беше тук.
-          Какво? Чано, това е баща ми! Чано! – Людмила се разкрещя, заблъска Чано и се втурна навън.
-          Людмила, чакай! Не знаех! Людмила!
-          Убиец! Остави ме! Мразя те! Той беше единственият, който ме обича! Остави ме!
Людмила бягаше с всички сили към апартамента си. Тя влезе и видя баща си, проснат на земята. Всичко беше в кръв. Людмила започна отново да крещи. Чано я беше настигнал.
-          Ще го спася. Обещавам ти! Ще го занеса при старата! Ще го спася!
Чано взе бащата на ръце и го занесе при циганката, която беше предсказала на Людмила съдбата й.
-          Трябва да го излекуваш – каза й Чано!
-          Не знам дали ще мога. Кой е той?
-          Бащата на Людмила.
Циганката погледна Чано и му кимна неодобрително.
-          Тя ще те намрази, Чано! Дотук беше щастието ви.
Късно вечерта,  когато Людмила влезе в шатрата ѝ, циганката все още се бореше да спаси бащата.
-          Ще живее ли? – попита Людмила. – Нали знаеш всичко, кажи ми! Ето, едно по едно нещата се сбъдват. Пак се озовах при теб! Моля те, спаси го!
-          Едва ли ще оживее, момиче! Обречен е. Чано знае как да забива камата си, особено, когато се страхува. Защо не му каза, че това е баща ти?
-          Страхувах се. Да не полудее.
-          Той пак полудя.
В този момент бащата на Людмила издъхна. Циганката погледна многозначително момичето и ѝ направи знак.
От този ден Людмила намрази Чано от дъното на душата си. Не искаше да го поглежда, не му говореше и плачеше непрекъснато.
Чано не можеше да понесе това. Той обичаше Людмила много, обичаше я повече, отколкото тя го бе обичала някога.
-          Ще си тръгна. Не искам да живея повече тук. Мразя те! – каза му тя един ден.
-          Не можеш да си тръгнеш.
-          Мога. И още как.
-          Ще умра.
-          Не ме интересува. Умри! Мразя те!
Чано се обърна с гръб към Людмила и се прободе със същата кама, с която беше убил баща й.
Сега и Людмила умря. Едиствените хора, които бе обичала и които я обичаха бяха мъртви. Нищо не я задържаше вече при циганите.
На следващия ден си тръгна. Отиде в апартамента, събра нещата си и замина много, много надалеч. Никой никога повече не чу нещо за нея. Сякаш бе потънала в дън земя.
Но някъде там, сред циганите, остана да расте едно момче – казваше се Стоян. Беше кръстено на баща си – Чано и на дядо си – Стоян.

Людмила страдаше.