Скъсана връзка

 

Живот в куфар

Реших, че не мога да стоя на едно място и ще замина. Исках да срещна нови хора, да науча нещо ново, да горя.... Внезапно осъзнах, че аз винаги съм искала да горя. И точно мечтите ми са били това, което ме пали. Огънят ми е нещо любимо. Аз да съм огън, другите да са огън. Да запаля някого със себе си и да изгорим. Щом не можех да го направя с Ноември, сигурно топлината ми трябваше да се разлее на друго място, при други хора. 

Малко ми бе тъжно да си събирам живота в един куфар. Напоследък често ми се налагаше. И ето отново - слагам си якето, ботите, сандалите, роклите... вече все по-лесно намирам място за всички дрехи - зимни и летни. И в същото време нищо стойностно не взимам. Надявах се този път да ми е последният, в който трябва да се събера в куфар. Защото все ми е тясно. Това не беше бягане от нещо, а намиране.

И така – един ден просто се събрах и заминах. Не се обадих на никого, не казах, че ще отсъствам. Напуснах работа, зарязах приятелите си, дори Лили. 

Озовах се на прекрасно място, място, където на спокойствие да си прелиствам мечтите. 

Там срещнах Февруари. Веднага се разпознахме. Сигурно по усмивката. Той беше от онази част от компанията, която пътуваше. Не спираше да обикаля. И случайно, наистина случайно, се озовахме на едно и също място. 

Бяха изминали вече няколко месеца от онази нощ в бара, но с него нямаше как да се забравим. Прекарахме заедно точно 95 нощи. Не бяха достатъчно, нито за мен, нито за него. И двамата се нуждаехме от повече време. Но го нямахме. Никога нямаше да го имаме. Защото някои хора нямат право да остават заедно за дълго. Въпреки всичко ние се стремяхме точно към това – да бъдем, колкото се може повече време заедно. И на двамата ни се струваше, че нощите минават по-бавно, затова вечер не спяхме, а напротив – танцувахме до ранни зори или пък говорихме, качени на покрива на старата сграда, в която заживяхме заедно. Понякога аз пишех стихове, той рисуваше. Друг път слушахме музика, която никога повече не чух. Знаех, че след него, много неща ще ми доскучеят, защото времето, което прекарвахме заедно, беше истинският живот за мен.

Когато си тръгвах, написах стихотворение и му го посветих.

„Много съм видяла в този свят

и трудно можеш да ме впечатлиш. 

Събирала съм си живота в куфар,

преживяла съм любов в Париж.

Така че, ако нямаш много за разказване,

не присядай тук да си мълчим.

Аз искам да приказваме,

докато в приказки не изгорим.“

Знаех, че някога пак ще се срещнем, но никога вече нямаше да се обичаме, както се бяхме обичали през тези три месеца.