Все едно

ВСЕ ЕДНО

Някъде в близкото минало имам спомен от непознат човек, който целуваше ръцете ми...
А ръцете ми са толкова студени днес.

Той идваше само понякога. И заспиваше тихо до мен. Прегръщаше ме. Аз бях малка. Сутрин си тръгваше бързо, целуваше ме и с усмивка се скриваше...

Целуваше ръцете ми или поне така ми се искаше. Да бъде малко обикновен. Да бъде различен. Но той беше еднакъв с всички останали, които устремено се насочваха право в моите устни. Не обичам да ми целуват устните. Винаги ме е страх, че ще се влюбя. Но той ги целуна. А на мен ми се въртеше света.

Днес се събудих съвсем сама. Имаше изгрев, имаше вятър, имаше тишина. Ръцете ми бяха студени, устните ми напукани, а аз отново малка.

Нищо друго не ми беше останало, освен спомените. И да живея със спомени трябва...

Близкото минало – вчера ли беше, когато онзи непознат целуваше ръцете ми? Или беше нощ? Или сънувах...

Аз знаех, че сънувам, но не исках да се събудя. За да не замръзна. Но ето – днес съм студена. И ще си поплача. За устните ми, които бяха целувани и ръцете ми, които бяха топлени... а днес съм просто разлюбена, отново ничия, отново сама...

Дали изобщо бях нечия в близкото минало?

Все едно.