неделя, 4 март 2012 г.

Все едно

ВСЕ ЕДНО

Някъде в близкото минало имам спомен от непознат човек, който целуваше ръцете ми...
А ръцете ми са толкова студени днес.
Той идваше само понякога. И заспиваше тихо до мен. Прегръщаше ме. Аз бях малка. Сутрин си тръгваше бързо, целуваше ме и с усмивка се скриваше...

Целуваше ръцете ми или поне така ми се искаше. Да бъде малко обикновен. Да бъде различен. Но той беше еднакъв с всички останали, които устремено се насочваха право в моите устни. Не обичам да ми целуват устните. Винаги ме е страх, че ще се влюбя. Но той ги целуна. А на мен ми се въртеше света.

Днес се събудих съвсем сама. Имаше изгрев, имаше вятър, имаше тишина. Ръцете ми бяха студени, устните ми напукани, а аз отново малка.
Нищо друго не ми беше останало, освен спомените. И да живея със спомени трябва...

Близкото минало – вчера ли беше, когато онзи непознат целуваше ръцете ми? Или беше нощ? Или сънувах...
Аз знаех, че сънувам, но не исках да се събудя. За да не замръзна. Но ето – днес съм студена. И ще си поплача. За устните ми, които бяха целувани и ръцете ми, които бяха топлени... а днес съм просто разлюбена, отново ничия, отново сама...
Дали изобщо бях нечия в близкото минало?

Все едно.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Празните хора

Уморих се от празните хора, уморих се от техния стил. Ако можех само да ги изгоня, че светът ми те правят прогнил... Но навярно така ми...