неделя, 4 март 2012 г.

Царицата на небето

-         Каква искаш да станеш като пораснеш?
-         Искам да стана, искам да стана... царица на небето.
-         Царица на небето? А защо не на земята?
-         Защото на земята всяко момиче може да бъде царица, а пък небето е много по-голямо от земята.
-         Но на небето не може да се царува.
-         Може. Баба казва, че дядо Господ е царят на небето. И също казва, че има безброй малки ангелчета, които са неговите слуги. Обаче той никога не ги кара да бършат пода, да мият чинии или да оправят леглата. Всъщност те не са истински слуги. А са красиви малки създания, с бели крила. Баба казва, че те слизат на земята да пазят хората. А дядо Господ само ги напътства. После те се качват при него отново, заедно с хората от земята.
-         Това е много интересно, Лизи. Но не знам дали ще можеш да станеш царица на небето.
-         Ще мога. Ще видите. А и освен това като стана царица, ще взема мама и татко в моя дворец. Баба каза, че те сега са горе и са ангели-слуги. Но ще дойдат в моя дворец и няма да бъдат вече ангели. А ще царуват заедно с мен. Всички ще ги уважават и почитат.
 
И така малката Лизи мечтаеше да бъде на небето. Тя беше с руса коса и сини очи. Приличаше на кукла. Непрекъснато говореше и разпитваше. Живееше с баба си, защото родителите й бяха починали.

-         Бабо, бабо, кажи ми кога ще стана толкова голяма, че да достигна звездите?
-         Ще станеш, Лизи. Ще станеш. Нали знаеш, че звездите са ангелите-слуги. Нощем, когато заспят започват да светят.
-         Наистина ли, бабо? Значи мама и тати са някъде сред всички тези звезди?
-         Да, Лизи. Те са онези двете звездички – ей там.

Лизи гледаше небето и си представяше своите родители. За нея това беше истинско вълшебство. Тя беше много малка, когато се случи трагедията, но баба й не искаше Лизи да страда и затова непрекъснато й говореше за тях и за небесното царство, за ангелите, за звездите. Говореше й и й разказваше най-различни истории, за да не забрави никога малкото  момиченце своите майка и татко.

Лизи беше в първи клас. В първи клас всички деца имат различни мечти. Учителката ги питаше какви искат да станат. Всеки отговаряше: полицай, лекарка, космонавт, шивач. Само Лизи искаше да бъде царица. На небето. Никой нямаше като нейната мечта. Учителката й казваше, че не може да бъде това, че това не е професия. Но Лизи твърдо бе решила да царства горе.

Баба й живееше в една къщурка на края на града. Това беше най-хубавото място. Не беше много оживено и имаше големи поляни, където Лизи по цял ден тичаше и събираше цветя. Тя имаше страхотно чувство за красота. А и тя самата беше много красиво дете. Правеше невероятни букети, сякаш някой цветар е подбирал специално цветята. Освен това Лизи рисуваше много хубаво. Цялата къща беше изрисувана в изключително изящни рисунки. Двете с баба й бяха нарисували и стените. И когато човек влезеше в тази къща, сякаш влизаше в приказка.
Лизи имаше прекрасно детство. Дори и за миг, това че беше останала без родители не можеше да наруши спокойствието й. Всичко това – благодарение на нейната баба.

Но  един ден малката Лизи се разболя. Тя никога преди не беше боледувала. Но този път беше сериозно. Трудно й беше да диша, не можеше да се храни. И тъй като беше изключително крехко създание, сега стана толкова слаба, че ръчичките й бяха, колкото на бебе.
Мина един месец, а Лизи беше все така болна. Баба й викаше лекари от всички краища на страната, лекуваше я с билки, но нищо не помагаше.

-         Бабо, ще умра ли? – това беше най-страшният въпрос, който Лизи някога беше задавала на баба си. В първия момент старата жена не знаеше какво да отговори. По всичко личеше, че най-лошото щеше да се случи. Лизи беше като едно цветенце, което увяхваше с всеки изминал ден.

-         Не, миличка. Няма да умреш.
-         Не искам да умирам, бабо! В училище казаха, че хората умират като остареят. Учителката каза, че ще пораснем, ще бъдем булки и ще имаме наши деца. Каза, че всеки ще стане, какъвто поиска. А ако все пак умра, бабо?
-         Ще станеш царица на небето. И ще видиш твоите мама и татко. Ще ги приютиш в своя дворец. Нали това искаше?
-         И ще бъда ли звезда?
-         Ще бъдеш, миличка. Най-ярката звезда ще бъдеш ти.

Бабата се разплака. Тя знаеше какво ще се случи. А най-малко от всичко това беше справедливо.

-         Не плачи, бабо! Недей, моля те. Защо плачеш? Защото не искам да умирам ли? Добре, ще умра. Искам. Нали така ще сбъдна моята мечта!

Старата жена прегърна детето в най-топлата си прегръдка. Лизи й беше най-скъпото.

-         Бабо, бабо, много съм изморена. Но вчера сънувах, че съм на небето. Сънувах дядо Господ. Той ми махна с ръка и после като се доближи каза, че е пратил ангели за мен. Вярно ли е, бабо?
-         Вярно е, миличка. Но ти не се безпокой. Ангелите са много красиви и добри. Ще те отведат на едно невероятно място.
-         Там ще има ли цветя? А поляна като нашата? А моливи и боя, за да изрисувам двореца? Не искам да живея в грозен дворец. Ще го направя много красив. Дядо Господ дали ще ми позволи?
-         Ще ти позволи, миличка.

Лизи затвори малките си клепачи и заспа. Завинаги. Сега тя беше царицата на небето.
Малкото създание видя най-после онези ангели, за които толкова бе слушала. Те дойдоха и я понесоха на крилата си. Минаваха през водопади, а понякога се издигаха много нависоко и щом се уморяха, заспиваха върху някое облаче. Прегръщаха момиченцето и то се чувстваше защитено. Лизи наблюдаваше всичко и не спираше да се радва. За нея това беше истинско приключение. Тя разпитваше ангелите за всичко. А те, мили и добри, отговаряха и й разказваха за небето.

-         Ангелчета, аз искам да бъда царица на небето. Баба каза, че може. Дали дядо Господ ще ми позволи?
-         Ще ти позволи, Лизи.

Скоро те бяха в царството. Всичко беше много красиво. В розово-синкав цвят. Беше топло и ухаеше на цветя. Лизи веднага започна да се оглежда къде са цветята, за да направи букет. А там имаше страшно много цветя, всякакви видове. Лизи набра от всички, подреди ги, както само тя умееше, и отиде при двата ангела.

-         Готова съм. – каза тя.
-         За какво, Лизи?
-         Да отида при царя.

Ангелите се усмихнаха и отвориха една огромна порта. И там, величествен, стоеше Господ. Малката Лизи, толкова изящна, влезе и се поклони. Беше като истинска принцеска.

-         Здравей, дядо Господи. Нося ти букет от най-хубавите цветя.
-         Здравей, Лизи. Благодаря ти. Много е красив. Дочух, че искаш да видиш майка си и татко си. Вярно ли е?
-         О, не! Не и преди да стана царица.
-         Царица ли?
-         Да.  – усмихна се малкото момиченце. - Баба каза, че мога да стана царица на небето.

Дядо Господ се усмихна, помисли малко и каза:
-         Щом искаш да бъдеш царица – добре.
-         А ще мога ли да взема мама и татко в двореца?
-         Разбира се. Ако те искат.
-         Ще ги питам. Къде са?
И царят посочи двата бели ангела, които бяха взели Лизи от земята.

Сега момиченцето живееше в красивия небесен дворец, целия изрисуван в нейните рисунки.

А някъде в небето нощем грее  звездата – малката Лизи, царицата на небето.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Празните хора

Уморих се от празните хора, уморих се от техния стил. Ако можех само да ги изгоня, че светът ми те правят прогнил... Но навярно така ми...